История на породата

Съществува мнението, че сибирското хъски се е появило при чукчите в този период от историята на това полуномадско племе, когато възникнала необходимостта от разширяване на ловните им територии. Поради това е трябвало впрегатно куче, способно в мразовете да покрива големи разстояния с умерена скорост, превозвайки леки товари и при това да изразходва възможно най-малко енергия. През 19 век впрегатните кучета са се развъждали от чукчите в чист вид. Именно чукотското впрегатно куче е единственият пряк предшественик на породата, известно сега в САЩ и в целия свят като сибирско хъски. В Аляска чукотските кучета са се появили по времето на златната треска – в самото начало на 20 век.

За първи път впряг от сибирски хъски участвал във Всеаляските надбягвания през 1909 г. В същата година голям брой кучета са внесени в САЩ от Чарлз Рамзи – неговият впряг спечелва прозвището „Железния човек” на Джон Джонсън, който спечелил състезанието на 400 мили. Следващото десетилетие в Аляска са забелязали, че впрягавете от сибирски хъски (особено развъждани от Ленърд Сепала) са спечелили всички наградни места във всички състезания. Особено внимание хъски привлекли към себе си като издръжливи скоростни кучета по време на героичния „Северен пробег”, когато те доставяли лекарства (по него време сяра) и дифтеритен антиоксин и спасявали жителите на населените места, поразени от епидемията. Прославилият се със своите кучета Сепала тогава извършил почитна обиколка на цяла Америка. Извършвайки това пътешествие, той приемал участие и в състезанията с впрягове, организирани специално за него от спортисти от Нова Англия. Великолепните състезателни качества и насравнимия нрав на сибирските хъски им спечелили уважението и любовта на всички, с които се срещнали – от Аляска до Нова Англия.

Американският кенел клуб официално признал породата през 1930 г. Сибирските хъски специало ги събирали и развъждали в развъдника Чинук (Ню Хемпшър) за антарктическите експедиции на Бърд. По време на втората световна война тези кучета са ги използвали в арктическото военно разузнаване и при търсене и спасяване на хора.

Сибирското хъски притежава вродена дружелюбност и изтънченост. Понякога проявява самостоятелност и независимост. То е внимателно и бдително, но не е агресивно и като правило не притежава защитните качества на куче за охрана. Хъскито е напълно лишено от какъвто и да било мирис и по природа е необичайно чистоплътно. Удивителна е способността на тези кучета да се приспособяват към най-различни условия. Склонността на хъскито към независимост поражда необходимостта от постоянен контрол над него, особено, когато кучето се отглежда в селска местност.

Хъскито се чувства превъзходно и в града. В последно време то се ползва с все повече нарастваща популярност, както сред спортистите, така и сред любителите на домашни животни. Модата на хъскито доведе даже до следния парадокс: в средата на 80-те години парижките моделиери са слагали куче от тази порода до манекенките, облечени в костюми от черна блестяща кожа – северното работно впрегатно куче станало моден и престижен аксесоар, подобно на чантичката от крокодилска кожа. Но едва ли си струва да се обръща внимание на тези приумици – хъскито е куче с всеобхватни достойнства, които му обезпечават доста по-дълговременна известност от тази, която е имал, дори когато е бил просто моден обект.