История

Предполага се, че ниските гончета са проникнали в Англия от Древния Рим и станали родоначалници на видровото гонче, хариера (за лов на зайци), фоксхауна (за лов на лисици) и бигъла. В сведения, датиращи около 1500 г., се говори, че такива кучета са участвали в лов на зайци. В една ловна книга от 1790 г. е написано, че бигълът е най-малката порода от английските гончета за лов на зайци. Някои бигли от това време са се побирали в джоба на ловджийски костюм. 10-12 двойки такива кучета са се превозвали в кошници, привързани от двете страни на конете. Джобните бигли на Елизабет I са били с ръст 25 см и са тежали до 8 кг.

В началото на 18 век разрешили на фермерите да ловуват. Това довело до широкото разпространение на неголеми гончета, в т. ч. и на бигъла. В началото на 19 век започнали да кръстосват бигъла с фоксхаунда и хариера. Тези кръстоски довели до множество разновидности на бигъла, което зависело от местността и предпочитанието към ръста. Най-известни били две разновидности – северна и южна, като северната била с по-леко телосложение, подобно на хариера. Южната била гладкокосместа и ходът й не бил бърз и енергичен, а северната – твърдокосместа и бягала много бързо. Скоро те така се смесили помежду си, че главните отличия между разновидностите станали ръстът, бързината и отчасти цветът на козината.

По такъв начин бигълът станал основа на по-малките фоксхаун и хариер. През 18 век, за да направят биглите по-бързи, са ги кръстосвали с уипет.

Като самостоятелна порода бигълът бил представен в Англия през 1891 г. През 1896 г. той е показан на изложба в Бирмингам, а година по-рано е основан клуб на породата и е утвърден стандартът й.

Биглите са оказали голямо влияние при формирането на много породи неголеми европейски гончета. Използвани са при образуването на латвийското и естонското гонче. Биглите са използвани там, където е трябвало да се намали ръстът и да се укрепят лапите на гончетата.

Бигълът е неголямо, весело и издръжливо куче, което може да се използва в лова като гонче, а така също да се обучи и за лов на пернат дивеч. Бигълът е напълно невзискателен и се отглежда лесно.

Развъждат се два вида бигъл според размера. При малките височината в холката е до 33 см, а при по-високите височината е 33-38 см и тегло 8-13,5 кг. Като цяло обаче височината на бигъла не трябва да надвишава 40,5 см. В САЩ пределно допустимият ръст е 38 см. Поведението на бигъла е уравновесено. Това е жизнерадостно и любвеобилно куче, което се отнася добре към хората и домашните животни. Главата на бигъла е пропорционална на тялото, с нормална дължина, кожата не образува бръчки и гънки. Черепната част е със средна широчина, малко куполообразна, стопът е ясно изразен, муцуната е достатъчно дълга, не много заострена, устните са леко висящи. Очите са поставени недълбоко или са леко опулени, с добродушно изражение. Ушите са достатъчно дълги, леко заоблени в края и почти достигат носната гъба, поставени са ниско. Опашката е здрава, дебела, със средна дължина, високо поставена, изправена, не се завива на гърба. Космената покривка е с достатъчно твърд горен слой със средна дължина, на долната страна на опашката е малко по-дълъг. Окраската е всякаква, характерна за гончетата (освен кафеения цвят), но преди всичко е трицветна. Връхчето на опашката трябва да бъде бяло.

В днешно време биглите се използват самостоятелно за лов на зайци, лисици и фазани, а също така и в глутница за лов на по-голям дивеч. Биглите притежават прекрасен слух и обоняние и ясен глас по време на лов, но вкъщи са достатъчно мълчаливи. Те притежават отлично здраве. Благодарение на красотата, интелигентността и чудесния си характер, биглите са предпочитани домашни любимци. Не получават ли обаче редовните си ловни натоварвания, те може да проявят упорство, инат и склонност към скитничество. В редица страни са създадени чисти линии бигли, които се развъждат и използват изключително за изследователски, предимно медицински цели.